НАДПИС
№ 21
ОТ БЪЛГАРСКОТО ЗЛАТНО СЪКРОВИЩЕ
“НАДЬ СЕНТ-МИКЛОШ”
(п ъ р в а
ч а с т)
(Студията
е извадка от наскоро излязлото от печат подробно-пространно изследване за разкриването
и доказването на неговия български произход и принадлежност) Понастоящем
уникалното и световно прочутото Златно съкровище “Надь Сент-Миклош” се
съхранява и показва пред посетители в австрийския Музей по история на
изкуството във Виена, в залата на унгарския състав за народни танци(!?), под
надписа “THE NAGYSZENTMIKLOS HUNGARIAN
GOLDEN TREASURE”, т.е. “Унгарското златно съкровище от Надь Сент-Миклош”, с допълнителното
пояснение “късен аварски-ранен унгарски период, ІХ в.”. Златното съкровище “Надь
Сент-Миклош” е намерено заровено в
земята на 3.07.1799 г. в населеното главно с българи, унгарци и румънци,
едноименно унгарско, тогава село в границите на бившето австро-унгарско
графство Торонтал, а по-късно градче Nagy Szent-Miklós [Надь Сент-Миклош], разположено на десния бряг на сега вече пресъхналата
р. Аранка и съвсем близо до левия, южния бряг на р. Марош, рум. Mureş и което градче след даването
от страна на Австрийската империя на Хабсбургите, на сравнително широка
автономия на Унгария през 1867 год., остава в унгарската част на така получената и наречена Австро-Унгарска
империя, като след края на Първата световна война и понастоящем под името Sînnicolaul Mare същото градче е в границите на Румъния
и по-точно в нейната централно-западна част, близо до румъно-унгарската
граница (Hungarian art 2003, 1; Koestler 2003, 20; Kunsthistorische Museum
2003; Lásló, Rácz 1984, 18). Самото Златно съкровище “Надь
Сент-Миклош” се състои от 23 съда с различна форма и големина, изработени от много висока проба злато, предимно 21 и 22
карата - 7 големи кани, 1 блюдо или поднос, 4 тасообразни плитки чаши или
купички с тока за окачване, 4 чаши, двете от които се наричат и канчета, 3
зооморфни купи, но по-скоро пак чаши или бокали, 2 патери, т.е.
разлато-плитки черпаци, 1 ритон или златен рог за пиене, 1 дълбока купа,
всички с общо тегло По стените и дъната на съдовете
са изгравирани най-разнообразни оригинални и много красиви фигури или
изображения на хора и животни, обединени в конкретни сцени и сюжети и около
които са преплетени растителни и геометрични орнаменти и мотиви, които като
цяло са класически гръцки, византийски, скитски или сасанидскоперсийски с
по-дълбоки корени и основа в ахеменидското изкуство от VІ в. пр.н.е. и
асирийското изкуство от VІІІ в. пр.н.е., като например мъж в броня, със
завити в края крилца,, а може би уши, които излизат от врата му, и с корона,
очевидно цар, язди антропоид и обърнат рязко назад, се прицелва с лък срещу
връхлитащ леопард или пантера, докато самият антропоид е фантастико-митично
същество с тяло на крилат лъв или грифон и с глава на възрастен мъж с
вглъбено-замислено продълговато лице с мустаци и заострена отдолу брада, също
с корона. След и сред всичко
това, особено силно се откроява и именно по
тази причина,
изключителен интерес представлява Триумфиращият княз - Victorious prince, Конникът от кана № 2, в сасанидска в
основата си тежка метална ризница и шлем, подобни обаче и на броните на
уйгурите от Западен Туркестан, и с определено монголоидни черти на лицето, когото специалистите
антрополози определят като тураноид – междинно-смесен антропологичен тип от
европеид и монголоид, който възниква на границата на Азия и Европа и е
характерен преди всичко за тюрките най-общо, а така също и особено и за
българите оногури и волжските българи, както и за унгарците от епохата на
тяхното“Завладяване на родина”, т.е. краят на ІХ-началото на Х в. (Gy. Lásló, İ. Rácz). Конникът здраво държи за косата и влачи край коня си подтичващ мъж с вързани отзад ръце и с ясно изразени
европеидни черти, също в броня, но по-друг вид, а на задния край на седлото му, е окачена отрязана човешка
глава, пак с европеидни черти на лицето и дори като че ли напълно със същите индивидуални черти като на
пленника, аналог на която глава е най-вероятно разпространеният при старите
тюрки обичай да отрязват главата на победения неприятел и да я носят на
колана си като знак на победата, но пък от сравнително отдавнашните ни научни
занимания в областта на османотурската история ние със сигурност знаем, че
завръщащите се от някакъв поход към Средна Европа турски войници струпват пред стените на
Столицата десетки хиляди черепа на убити противници, или пък съществуващата
при старите иранци практика да отрязват главата на убития от тях на бойното
поле противник и да я поднасят като дар на своя цар или на храма на Анахита,
на която практика доста прилича и обичаят на волжските българи да поднасят и
посвещават на Тангра отсечената глава на противника си герой, когото са убили
на бойното поле [вж. и срв. Байчоров 1989, 94-133; Ваклинов, Ваклинова 1983,
6-47; Дончева-Петкова 1966, 25-55,108-127; Мавродинов 1959, 116-118,122-129;
Младенов 1935, 7; Овчаров Н. 1989, 430-436; Фехеръ 1997, 66; Kunsthistorische
Museum 2003; Lásló, Rácz 1984, 36-171; Mavrodinov 1943, 12-14,106-171; ЕнцБг-4,
406]. Специално, между впрочем, тъкмо
за каната с тази гравюра, най-често и най-бързо и лесно се приема и твърди,
че е аварска от VІ-VІІІ в., откъдето пък като аварско по произход и
принадлежност се определя и цялото Златно съкровище “Надь Сент-Миклош”,
именно поради което и на Националната изложба в Австрия през 1996 год.,
сбирката, в която Съкровището е представено единствено чрез рисунка с надпис “Goldkrug Nr. 2 von Sînnicolaul Mare
(Nagyszentmiklós), Rumänien, 6.-8. Jhdt.”, има подзаглавие
“Horsemen from the East”, т.е. “Конникът от Изтока” [Daim 2003, 1; National
exhibition 2003, 2]. По отделните съдове на Златното
съкровище “Надь Сент-Миклош” има гръцки и прабългарски гръкографични и
рунически надписи, като възможно най-точния и убедителен прочит и превод на
гръкоезичния надпис върху две от златните купи дължим на световно известния и
утвърден български езиковед акад. Ст. Младенов” [1935], според когото преводът на
текста на Надписа трябва да има вида “Христе, чрез водата [кръщението]
успокой твоето чедо [рабъ], като го освободишъ [отъ грhхътъ]” [30-34], който превод лично ние, позволявайки си
малко своеволие, бихме доотредактирали не смислово-съдържателно, а само стилистически:
“Исусе Христе, чрез Водата успокой раба Твой, като го освободиш от греха!”. Не така добре стоят нещата
обаче с прабългарските гръкографични и рунически надписи, които все още и засега може да се
считат за недостатъчно обосновано и убедително разчетени и преведени, докато
специално Надпис № 21, както е номериран съответният
съд още от J. Hampel [1885], представлява по
същество не само “най-дългия надписъ в гръцки букви на единъ от златнитh с@дове из казаното съкровище” (Ст. Младенов) или “Първият
запазен текст на прабългарски език” (М. Москов), но той е преди всичко и
най-вече лексико-граматически най-обемистият, пълният и завършен,
формално-съдържателно коректно-правилният и дори изящно-красив, собствено-специфичният и известен засега
текст на прабългарски език или с една дума, този Надпис, както и самото
Съкровище, е уникален и неповторим. Надписът е изпълнен с гръцки букви по периферията на
богато украсен с ажурна плетеница златен диск, допълнително монтиран върху
дъното отвътре на
плитка
полусферична златна чаша във вид на овално тасче с диаметър На външната страна на дъното на
тази малко необичайна от съвременна гледна точка златна съдинка, но така или
иначе и въпреки всичко, в случая все пак чаша, е изгравирано фантастично
животно с лъвска глава (Л. Дончева-Петкова), но повече прилича като че ли на
конска глава с буйна грива и зейнала уста, с тяло по-скоро на крилат кон с
орлови крака с тънки дълги нокти, с рязко прегъната нагоре и привързана към
гърба опашка, завършваща с две по-дълги и едно по-късо, между тях
разклонения, с гърди, нашарени с хоризонтални райета и с хълбоци, върху които
се спускат стеснено-завити в краищата си кичури дълга козина и което
фантастично животно е забило ноктите си последователно в темето на главата,
лявата плешка и левия хълбок на космат планински козел с отворена уста и
изплезен език и с гърди и шия, нашарени пак на хоризонтални райета. Там, където започва и завършва Надписът на вътрешната страна,
е гравиран и равнораменен християнски кръст с трапецовидно уширение в края
на всяко едно от рамената, но без каквито и да е допълнителни елементи или знаци, като разгънат по
права линия в нашия прочит и препис целият Надпис № 21 от Златното съкровище “Надь
Сент-Миклош” има следния вид: † ΒΟΥНΛΑ·ΖΟΑΠΑΝ·ΤЄСН·ΔΥΓЄΤΟΙΓΗ· ΒΟΥΤΑОΥΛ·ΖωΑΠΑΝ·ΤΑΓΡΟΓΗ·ΗΤΖІΓΗ·ΤΑΙСΗ † По добре разбираеми
причини, “асемантичното” четене на Надписа не представлява никакъв проблем,
но проблемите възникват и се проявяват едва след опит да се разчете,
транскрибира, осмисли, разтълкува и преведе Надписът, именно поради което до
днес са налице немалко на брой прочити и преводи резултат от такива опити,
които, разбира се, изобщо не съвпадат помежду си и все пак, определено
смущаващото и дори фрапантното в случая е това, че съдържанието на текста при
всички тях се получава и звучи или малко странно и необичайно за такъв вид
надпис, или пък изцяло алогично и дори забавно-комично, но има и такива,
които изглеждат направо фантастично-неописуемо и невъобразимо, именно поради
което, изпаднали в силно затруднение, ние си мислим, че дори и последното определение е твърде бледо
и изобщо не е в състояние да придаде и изрази докрай и напълно онова, което
наистина представляват като съдържание и форма някои от досегашните преводи. Така например пръв датският
проф. В. Томсен превежда надписа като “Буила-жупанъ завърши купата, (тази)
купа за пиене, която Бутаулъ-жупанъ приспособи да се окачва”; акад. Ст.
Младенов - “Боила зоапанъ дълба (писа, гравира) борбата, Бутаулъ зоапанъ дълба
(гравира) в@трешния кръстъ”; унгарският
проф. Д. Немет през При това положение на нещата
около досегашните прочити и преводи на Надпис № 21 от Златното съкровище
“Надь Сент-Миклош”, трябва непременно да се отбележи, че вън и независимо от
всякакви извъннаучни лични предубеждения и предпочитания, чисто и просто по силата и с оглед на вътрешно
присъщите му, тюркологически съвсем лесно установими и наблюдаеми дори и “на
повърхността”, структурнотипологически
черти и особености, именно този надпис получава своето най-логично-адекватно
и завършено-убедително разчитане, тълкуване, обяснение и превод единствено и
само на основата и в рамките на тюркските езици, тъкмо където са налице и
може да се намерят не някакви си “по-преки подобия” или “близки и надеждни
аналози”, които могат да послужат единствено, за да се скалъпи с тяхна помощ
само някакъв си измислено-фалшив “превод”, а самите онези,
изконно-оригиналните, чистите и неподправени, същинските и истински думи и
граматични форми от Надписа, с тяхната, разбира се,
фонетико-лексико-граматична модификация и специфика в зависимост от
респективно по-голямото или по-малко съвпадение или различие според
по-голямата или по-малка близост на съответния тюркски език до прабългарските
езици и диалекти. Преди преминаването към
разчитането, тълкуването и превода на Надписа обаче крайно наложително е да
се определи и посочи графико-фонетичната емпирична база под формата на
конкретна транскрипция, на основата и с помощта на която да се развият и
обосноват и всички по-нататъшни разсъждения и съображения относно
съдържанието на неговия текст, именно поради което ние
транскрибираме Надписа в познатата и използувана в лингвистиката латинска по
основа графика като Buila žoăpan tеšеji dugetоjgi
Butaul žoăpan tagrogi ičigi täjši, тъкмо тази форма и различията спрямо останалите
транскрипции на която ще бъдат достатъчно подробно, индивидуално-поотделно анализирани и аргументирани в хода на
цялото по-следващо изложение и на основата тъкмо на която трябва да се
осъществи и разгърне и нашето по-нататъшно изследване на Надпис № 21 от
Златното съкровище “Надь Сент-Миклош”, с крайна цел достигането и
предлагането на един обектно, максимално адекватен и логичен, обоснован и
убедителен превод на неговия текст на български език. Наред с това, просто
за практическо удобство и по-голяма яснота, улеснение и прегледност по време
на целия по-нататъшен анализ, и големите букви на оригиналния гръцки надпис,
се превръщат в малки букви, без, естествено, началните букви на собствените
имена, което между впрочем много отдавна го е правил друг проучвател на Съкровището [Hampel 1885, 47], в резултат на което Надписът получава следния вид: †Βουηλα·ζοαπαν·τєςη·δυγєτοιγη·Βουταоυλ·ζωαπαν·ταγρογη·ητζіγη·ταιςη† Така полученият текст,
разгледан най-напред от синтактична гледна точка и по-специално и единствено
от гледна точка на теорията на изречението, комуникативния синтаксис,
представлява по същество непълно изречение, подлогът на което е изпуснат и
сказуемото на което е думата най-накрая ταιςη, която от своя страна
едновременно притежава и подчинява две еднородни, съчинително разположени
едно спрямо друго определения, съответно Βουηλα ζοαπαν τєςη δυγєτοιγη и Βουταоυλ ζωαπαν ταγρογη ητζіγη, така че в този най-общ
синтактичен план текстът на Надписа се състои от две основни
подчинително-определителни групи, съответно Βουηλα ζοαπαν τєςη δυγєτοιγη
ταιςη и Βουταоυλ ζωαπαν ταγρογη ητζіγη ταιςη. Всяка една от думите или имената
в рамките на горните две определителни групи или само определения, както и
самото определяемо, е сложно лексико-граматично единство или цяло от
лексикално значение, съдържащо се в корена или основата на думата и
благодарение и посредством което тя реализира присъщата си
номинативно-репрезентативна функция, и морфолого-синтактични значения, носени
от словообразувателните и/или словоизменителните суфикси, прибавени към
корена на думата, а така също и от синтактичната позиция, която тя заема, по
силата на което самото това лексико-граматично единство или цяло вече не е
дума, нито корен или основа, нито пък суфикс, а словоформа. Както е в лингвостатистиката,
от междина до междина, в непълното изречение на текста на Надписа има ни повече, ни по-малко, точно девет на брой
словоформи, с техните вътрешно- и
външнотюркски паралели и съответствия, спрямо които тези словоформи се
очертават и представят най-напред единствено и само като лексеми и
разкриването и анализът на които води съответно към определянето и на техния
произход, по време на което съотнасяне и определяне може да се изведе и установи
и възможно най-точният и пълен фонетичен строеж на лексемите, откъдето пък да
се осъществи и тяхната транскрипция в тук избрания вариант на латинска
графика, за който като че ли е необходимо да се припомни само това, че букв. j обозначава, вече в българска
графика, сонорния съгласен зв. й. Издирването и посочването на
вътрешно- и външнотюркските паралели и съответствия на специфичната
морфологична структура на словоформите във вид на конкретни
словообразувателни и словоизменителни суфикси и то с присъщата им синтактична
функция, изразяваща се в техните неравностойно-нееднакви място и роля, както
една спрямо друга, така също и по отношение на цялото изречение, представлява
по същество аргументация и разкриване и на техния, на тези суфикси, максимално
точен фонетичен строеж, което също така ляга в основата и завършва цялостната
транскрипция на словоформата. Установяването и експлицирането
по този начин на окончателния звуков строеж на словоформите, а така също и на
присъщите им лексико-граматични значения е първото и единствено, необходимото
и задължително условие предпоставка за издирване и привличане и на техните
лексико-граматични съответствия в българския език, което по същество и
фактически представлява и не може, разбира се, да бъде нищо друго освен
извършването и на техния превод на съвременен български език от езика, на
който е съставен текстът, засега само предварително-предположително
постулиран и приет като прабългарски език, но непрекъснато експлициран и
доказван по време и в процеса на самия контактолингвистичен,
историколингвистически и етимологичен анализ-синтез, в пункта на всеки
по-частен и ограничен сектор на Текста. Основната и най-съществена
както в номинативнофункционално, така също и в синтактикоструктурно отношение
словоформа в изречението на текста на Надпис № 21 от Съкровището е главният и
водещо-определяем лексико-граматичен елемент на всяка една от двете
подчинително-определителни групи на Текста или това е слформ. ταιςη, която води, притегля, обединява
и подчинява на себе си пряко или косвено всички останали единици на Текста и
която най-напред като лексема, при някои от досегашните преводи се съотнася и
идентифицира от проф. В. Томсен например с тюрк. диал. *tesi/tessi, при което обаче според него е
изпаднал зв. p, запазен
иначе в тур. tepsi, а така също и с общтюрк. teš-/tiš- “издълбавам, пробивам, цепя,
правя дупка” (Ст. Младенов). В тюркските езици такива
значения като “чашка, чаша; плитък съд в различна големина, който служи за
носене на чинии”, т.е. “поднос”; “плитък, широк и равен съд, който служи за
печене върху него баница, сладкиш и др.”, т.е. “тава”; “чиния; голям съд;
дървен съд, който служи вътре в него да се слага сварено месо; копаня;
корито”; “ниска маса, тепсия, софра”се съдържат и носят от тур. тас,
таса, специално това от персийския език, кирг. тегäш, койб. тепси, равно на тäпши, алт., тел., бараб. тäпши, тäпч (Радл), но също така и от сткъпч. tepsi, сртюрк. tewsi, тур. tepsi, но алт. tepşi/töpşü, тел. tepşi, кирг. tepşi, балк. tepşek и др.; смята се за добре известно,
че думата идва от китайския език, като предположението, че произхожда от
персийския език, е лишено от здрава основа; монголите са я заели от тюрките,
но очевидно е, че разпространените в повечето от
тюркските езици форми като tepşi, tepçi идват от монголския език;
определено навеждат на размисъл балк., ног. tepşek, а перс. tabşi е заемка от монголския език (H. Eren). Наред с това тур. обл. teşt “леген за пране” идва от перс.
taşt/ţaşt “a bason; a salver; a ewer-stand; a large basin, ewer, cup,
bowl”, пак в
иранските езици са пехл. taşt, кюрд. teşt, арм. tašt е заемка от пехлевийския език,
а същата лексема е преминала още в и в грузинския, арамейския или сега
сирийския и съвременния арабски език; “коми taşti “чаша” - перс., тюрк. tašt” е стара персийска заемка в
угрофинските езици, попаднала в тях като “странствуващ термин” с
посредничеството на други езици (В. Абаев), докато засвидетелствуваното в
надпис върху чаша още от ІІІ-ІІ в. пр.н.е. от погребение в района на Омск, хорезм.
tašt “чаша” е по-късно и собствено
вътрешноиранско развитие на наличното в текстовете на Малката Авеста, taštа “чашка, чаша”, което
пък трябва да е номинативносемантическо развитие и идиоматизация на
авестийското страдателно причастие taštа “вырезанное” от
гл. taš- “вырезать; кроить”, стинд. taştа, лат.
tеsta, рус. тесать, всички от ие. *tеќþ-/tеќþtā-
(В. Лившиц). От друга
страна тюрк. *täpsi “блюдо, тарелка; небольшой,
низкий стол” е представено вероятно в древнотюркския език откъм VІІІ в. и
определено – от ХІ
в., широко разпространено в съвременните тюркски езици, оттук е заето в
монголския, персийския и други езици, води началото си от сркит. diep-cjį', съвр. dië'zi (И. Шервашидзе); кум. tepsi “Servierbrett” е от монг. tebsi “Schüssel”, калм. tewş “Truhe, Mulde, Schüssel” са от китайски, алт., тел.
tebçi “Teller, Schüssel” са от монголския език (N. Poppe), във връзка с който език
безспорно са и втмонг. тэвш, девш, дебши “корыто; продолговатое
блюдо” (Б. Тодаева); “Cuman tepsi
"plate, dish" (in numerous Turkic
dialects) - Mong. tebsi "large
oblong plate, platter or tray, trough"<Chin. tieh-tzu, Middle
Chin. *dep-tsi. Of
uncertain origin is (CC, 90/105)” (P. Golden). Ето защо, очевидно-безспорно тюрк.
*täpsi води началото си от китайския език,
но доколкото огуротюркските, т.е. българските племена и езици са се обособили
и отделили от пратюркските племена и езици може би някъде около средата на
ІІІ хил. пр.н.е., то думата трябва да е преминала в тюркските езици изобщо,
представени от българските езици в частност, много преди предположения
по-горе период VІІІ-ХІ в., напълно възможно дори още към началото на І хил.
пр.н.е., когато се засилват етнолингвистичните контакти и взаимодействия
между българи и китайци, а наред с тази дума, но и независимо от нея, в
иранските езици си има и друга, фонетико-семантически много близка и почти
тъждествена с нея дума. След всичко това, обръщайки
отново внимание на историколингвистически и компаративистически пределно
некомпетентно-неквалифицираната некоректност и научна непочтеност на Х. Ерен,
който в стремежа си да забие корените на турския език директно в тюркския
праезик, така че от всичките 25-30 съвременни тюркски езика да остане
единствено и само турският език, и без какъвто и да е коментар и обяснение на
силно нуждаещата се от това, очевидно-безспорно нетипично-огузската тук
фонетика, определя стогуз. tewsi (DLT) като Orta Türkçe, което ние малко по-горе нeизбежно и по необходимост преведохме с все още не съвсем точното и ясно “среднотюркско”,
приключваме обсъждането на въпроса с припомнянето, че от трите български
езика - аварски, прабългарски или болгарски и хазарски, както беше показано
преди това при етимологизацията на мли Авитохол [Добрев 2004; Dobrev 2003], а така също и на
безспорно прабългарската вътрешноинтегративна заемка в българския език, лекс.
шавар, от която са и редица местни имена не само по сегашната, но и по
историческата българска езикова територия [Добрев 1996, 141-154],
етимологичната фонетична промяна спирантизация на зв. б и
преминаване в зв. в се наблюдава единствено и само в
болгарските езици и диалекти, а както се видя и малко по-горе на такива
определено прабългарски примери като шегор, шейна, но защо пък да не добавим тук и
шаран, огузотюркският паралел на което е тур. sazan, навсякъде където зв. ш е
закономерно-собственото болгарско съответствие на огузотюркския зв. с, по
силата на което като цяло въпросната лексема още в болгарския праезик трябва
да има вида *tävši и дори, а може би след това и
вида *täwši, което се наблюдава, както може
да се види от току-що приведените примери, също така, но не като правило, а
само като изключение и в староогузския, но и във вътрешномонголския език. Въпросният звук общо взето
проявява склонност към изпадане и тук той наистина и реално изпада, което от
своя страна създава предпоставки и за дифтонгизация на широката гласна, така
че в севернодунавския прабългарски диалект напълно закономерно се получава обл. *täjši, гръкографично ταιςη, където между впрочем буквсъчет.
αι напълно в произносителната
норма на средногръцкия език се произнася като българския зв. ай, а
фонетичното значение на гръцката букв. ς се оказва и доказва, е зв. š [вж. и срв. Абаев 1981, 88-89;
Лившиц 2002, 43-46; Милев, Михайлов 1966, 9; Младенов 1926, 66; ~*~1935,
78-79; Тодаева 1981, 210; Шервашидзе 1989, 68; Doerfer 1963, 249-251; Golden 2003, 13,18; Poppe 1962, 339; ДТС, 557; Радл-3.1,
914-917,1033,1116-1117; AiWb, 628,646; DLT-1,
423; ~*~-3, 50; Eren, 403,405;
KdKum, 184; Pokorn, 396,1058; Räsän, 468]. Точно този фонетичен
комплекс *täjši, лингвосемиотически съдържа и носи в себе си значението
“купа за пиене, чаша”, по силата на което за нейно съответствие в съвременния
български език се взема и лекс. чаша. В изречението на текста обаче
анализираната словоформа е съществително име в именителен падеж и
същевременно е и сказуемо на непълното изречение, която синтактична позиция и
функция, съгласно правилата на тюркския синтаксис, прави словоформата
определена и тъкмо това изисква и налага определена да бъде и българската
словоформа нейно съответствие, каквато съгласно правилата на съвременната
българска граматика е слформ. чашата. Пак съгласно принципите на
тюркския синтаксис, от две еднородно-съчинително разположени определения към
едно и също определяемо, на анализ и евентуално семантико-функционално
преобразуване и представяне в лексико-граматичните средства на друг език,
например на българския, подлежи най-напред по-отдалеченото от определяемото
определение и такова тук е определителната група Βουηλα ζοαπαν τєςη δυγєτοιγη, едва след която вече идва ред и
на групата Βουταоυλ ζωαπαν ταγρογη ητζіγη. На първо място в по-предната
определителна група стои слсъчет. Βουηλα ζοαπαν, втората съставка на което се
повтаря и в слсъчeт. Βουταоυλ ζωαπαν от следващата определителна
група Βουταоυλ ζωαπαν ταγρογη ητζіγη, именно с оглед на което напълно
основателно възниква и изключително важният и съществен за разчитането и превода на
Надпис № 21 от
Златното съкровище “Надь Сент-Миклош” въпрос за броя на лицата, за които се
споменава в него и каквито задължително трябва да има, освен ако това не е
надпис от и за друго одушевено същество, например добродушно-симпатичното добиче
магаре, вероятността за наличието на която
абсурдно-парадоксална ситуация, разбира се, е равна на нула. В действителност, доколкото в
гравираните на две места и графически почти съвпадащи слформ. ζοαπαν и ζωαπαν, много бързо и лесно се
идентифицира добре известната, средновековна българска титл. жупан, а пред
нея стоят две отделно-различни думи, то няма никакви причини, като начало,
както е направено и от първия разчел и превел Надписа, проф. В. Томсен, тези
две думи да не се приемат за мъжки лични имена, съответно Βουηλα и Βουταоυλ, основателността и правомерността
на която стъпка се потвърждава допълнително не само от това, че досега
няма общо взето
нормално-уравновесен изследовател, колкото и периферно-отдалеко да е взел отношение по
Надписа, да не е направил точно така, но още и след окончателното пълно разчитане и превод на
Надписа, когато се оказва, че едното от лицата е субект на едно действие, а
другото лице пък – на друго, и с това в общи линии се изчерпва и представя
като напълно логично-адекватна и предметно-събитийната пресупозиция на текста
на Надписа. Независимо и от това, тук
изобщо не подлежи на съмнение, а камо ли пък и на ревизия, също така и
очевидно-неоспоримият факт, забелязан още от проф. В. Томсен, че мли Βουηλα от Надписа се намира в някаква
връзка, но защо пък да не си го кажем направо и наведнъж, особено когато
тъкмо около това име и неговата генетична основа в началото на миналия век
големите езиковеди и историци са водили горещи спорове и в края на краищата
са постигнали единомислие (Ст. Младенов), днес вече това мъжко лично име всъщност
и в действителност, но и с нарочно повторение, очевидно-безспорно възниква и
се образува на основата на добре известната прабългарска титл. βοιλα,
βοηλα, достатъчно често и широко използувана
и засвидетелствувана в прабългарските каменни надписи от VІІІ-ІХ в., в
подкрепа на което наше обобщително заключение, макар и засега да няма особена нужда
от това, може да се приведе също така и сргръц. фми Βοίλας (В. Бешевлиев). Само много силно предубеждение
или заблуждение някакво може да стане причина и повод да се търси основа и
обяснение на мли Βουηλα от Надписа, в неясно
кои думи от кои езици, както се видя пак в раздела по-горе, когато гръкографичните прабългарски надписи от
първите два века
на Първото българско царство (681-1018), а така също и гръцките и латинските
извори за същия период, са пълни с форми и употреби на собствено болгарската
и засвидетелствуваната немалко пъти, титл. βοιλας самостоятелно и в съчетание с
други титли, и при това пределно старателно, дори педантично събрани,
систематизирани и най-компетентно обяснени от акад. В. Бешевлиев
[1992] като βοιλας,
βοϊλας - им.п., βοιλαν
- в.п., βοιλάδασ - в.п.,
мн.ч., βοιλάδων - р.п.,
мн.ч.; βοιλα
καυχανος,
βοιλας
κολοβρος,
βουλίας
ταρκάνος и най-вече ηζουργου
βουλιας,
ητζηργου
βωυλε, сравнително
много по-късно силно славянизираната и видоизменена форма на която титла е стб.
áûëÿ [61-62,64], но в Супрасълския сборник - áûëè~ (Р. Цейтлин), от което е също
така и струс. быля, и която форма в действителност е закономерен
краен резултат от
добре известната и характерна за старобългарския език, етимологична фонетична
промяна у-ъ [срв. СлПИг, 28]. Прабългарската титл.
βοιλα, βοηλα от друга
страна, при цялата неопределеност на израза, не е “Книжовна транскрипция на
гр. βοηλάς”
[БЕР-1, 63], а
си е напълно естествен и изобщо неделим лексикален инвентар от историческите и
сегашни тюркски езици, което в същото време, по необходимост означава още и
това, че и мли
Βουηλα от
Надписа в никакъв случай не може и не бива да се анализира и определя
генетико-исторически вън и независимо от старотюркската титл. bojla, образуваща например заедно с други общотюркски титли, такава сложна по състав титулна
композиция като bojla
baγa tarkan от
Орхоно-Енисейските рунически паметници от първата половина на VІІІ в. [ДТС,
110], наличието на която в този надпис, поне като звуков строеж, допълнително
свежда до нула вероятността днболг.
боила да
води своето начало, както ни се предлагаше по-горе, именно от арабския език от
една страна и от друга страна, най-категорично и безпрекословно изисква и
налага българската титл. боила
да се съотнася, свързва и обяснява единствено и само на
основата и във връзка със старотюркската титл. bojla. Между впрочем какво
нормалният човек трябва да си мисли за някакъв си “памироирански
древнобългарски език” и съответно за неговия “гениален откривател”, когато
дори по линията и на нивото на многосъставността на титулатурата
прабългарският език има паралели в тюркските Орхоно-Енисейски рунически
паметници от началото на VІІІ в., където е току-що приведената многосъставна
композиция bojla baγa tarkan, а в общо взето синхронните
прабългарски надписи пък композицията я има пак като трисъставна, но във вида
βογοτόρ βοηλά
κουλούβρος и κανά βοηλά
κουλούβρος [Бешевлиев
1934, 150] – кога най-после словосъчинителите в прабългаристиката, вместо да чукат
в отворена врата, “откривайки” Прародината на българите, или да гонят вятъра,
изсмуквайки из пръстите си прабългарския език, ще проучат, разкрият и опишат
онази пределно усложнена административно-политическа йерархия в социалната
структура на прабългарското общество, която се съдържа и крепи върху дори
само тези три думи. Руският езиковед
етимолог, специализирал се конкретно в определянето произхода на най-древния
слой заета лексика в тюркските езици, И. Шервашидзе [1990], привежда и
предлага пространна извадка от G. Doerfer [1965, 393-398], който тук прави
“най-съдържателния анализ на старотюркската държавна власт и титулатура”,
докато самият текст като цяло, достатъчно ясно представя, експлицира и
“характеризира структурата на старотюркската държавна власт и титулатура”, а
в самата извадка се обособяват пет категории титли, като тук са приведени
само три от тях: 1. Рангови титли – хаган; 4. Почетни звания и
названия за длъжностна принадлежност – тархан и 5. Длъжностни звания – тегин. Почетното
звание boįla има значението “принадлежащ към Държавния
съвет”[81-83]. И все пак, за
нуждите на настоящото изследване са напълно достатъчни и онези предварителни
резултати от етимологичното проучване на Лексемата, според които, доколкото в
съседните старотюркски езици са открити някои много стари елинизми, преминали
в тях не, пряко от гръцкия език на средноазиатските емигранти от времето на
Гръко-Бактрийското царство, а посредством “все още неидентифициран междинен
източник”, то като особено примамлива и евристична се очертава съпоставката с
гръц.
βουλεία “звание
члена совета”, βουλαĩος “подающий
(благие) советы” от βουλή, βουλα
“совет, наставление”, на която гръцка форма, очевидно, е
тъждествена и титл. ΒΟΙΛΗ, в бактрийска транскрипция и
вероятно морфология, върху монетите на селевкидските владетели, така че
думата може да се окаже преминала от късноантичния средноазиатски гръцки
език, в тюркските езици, с иранско посредничество (И. Шервашидзе). Всичко това, на нас
лично, по силата именно на този, последния, най-съществен и водещ аргумент,
ни изглежда най-вероятно и дори напълно сигурно, което обаче непременно
следва да бъде конкретизирано и определено в една по-голяма степен и с оглед
на онзи, “все още неидентифициран междинен източник”, който според нас не
може да бъде никой друг тюркски език освен българският език и по-точно
българските езици и диалекти на авари, болгари и хазари, които още преди
началото на Великото преселение на народите, първи и най-напред от всички
тюркски племена и народи, се разпростират откъм страната на иранските племена
и народи и са техни най-близки съседи, етнолингвистичният контакт с които
достига и прераства дори и в поставянето началото на частичната иранизация
най-вече на болгарските племена и народи [вж. и срв. Шервашидзе 1989, 79;
~*~1990, 89-90]. Този
етнолингвистичен контакт и влияние се засилва особено много и преминава даже
към инкорпорирането, т.е. включването и присъединяването, интеграцията, т.е.
обединяването и доброволната асимилация, т.е. преливането и претопяването
сред болгарските племена и народи, на ирански родове, а може би и на цели
племена, началото на което пък се залага с отправянето на българските племена
и народи и достигането им до Средна Азия, която по това време е в границите
на Сасанидоперсийската империя, включила и приела в себе си
Гръко-Бактрийското царство с всичките му съществено-характерни до определена
степен и време, съставки и черти, част от които безспорно са и някои елементи
от структурата на гръко-бактрийската държавна власт и титулатура. От българските езици
и народи лекс. боила трябва
да е преминала и към останалите тюркски езици и народи, включително и към
езиците на племената, оставили Орхоно-Енисейските рунически писмени паметници
от началото на VІІІ в., именно поради което като цяло тя си е гръко-иранска
по произход, но собствено тюркска и дори общотюркска по принадлежност и
употреба и като такава тя си остава както в прабългарския език, така също и в
качеството си на генетична основа на въпросното мъжко лично име от Надпис №
21 от Златното съкровище “Надь Сент-Миклош”, където успоредно на нейната
семантико-функционална модификация, се наблюдават и някои фонетикоструктурни
промени и особености [срв. Altheim 1959, 253-255]. Транскрибирането на мли Βουηλα
в латинска, но по-точно в тук възприетата и вече
използувана, латинографичната по основа езиковедска транскрипция, започва,
разбира се, от първата гръцка букв. Β, - съвременната буква вита, но
средногръцката бета, относно която малко по-подробно и допълнително към много
кратката бележка по-горе, трябва да се посочи още, че тъкмо тази буква, много
вероятно доста преди началото на ІХ в. започва да променя своята фонетична
стойност, вследствие на което в действителност се променя самият зв. б, който към средата на същия век
вече окончателно се е превърнал в зв. в, именно поради което и с цел да се избегне евентуалната
фонетична двойственост и объркване при записването и четенето на думи и
имена, които съдържат този звук, се прибягва до нейното, на буквата
подчертаване, което същевременно означава и показва, че в този писмен
паметник, Буквата, за разлика и дори противно на съществуващата говорна
практика, все още съхранява и носи старата си фонетична стойност във вида на
зв. б. Подчертаването
на букв. Β
в Надписа е забелязано естествено още от проф. В. Томсен, който на тази
основа го поставя в ІХ в., но след Покръстването, т.е. във втората половина
на ІХ в., и който ни съобщава, че според Хампел “тая форма фигурира за пръвъ п@тъ върху една от монетитh, сhчени отъ гръцкия императоръ
Василий (867- След това, във
византийското унциално писмо буквсъчет. ου по
начало си има звуковата стойност [у] (Г. Хабургаев) или пък “твърде рано
двугласната ου е получила изговор у” (Ал.
Милев, Г. Михайлов), докато различното изписване с ου, ο или
υ на прабългарските имена и думи като Ομορταγ~Ομουρταγ, εστρωγην~εστρυγην, но така също и специално и на титл. βοιλα~βουληα
в прабългарските надписи от VІІ-ІХ в. показва, че тогавашният
прабългарски неударен широк закръглен гласен зв. о е нестабилен и проявява
тенденция към редукция, стесняване, а в редица случаи тази тенденция дори и
достига своя краен предел под формата на тесния закръглен гласен зв. u в
латинска графика, т.е. широкият звук се променя и преминава в съответния си
тесен звук, което като цяло предизвиква у съставителите на надписите
колебание при изписването на думите и имената, подобно на “известното
колебание между ο и ου при
предаване на чужди думи с ο на гръцки” (В. Бешевлиев),
именно поради което първата гласна от мли Βουηλα
в Надписа, обозначена и отразена посредством гръцкото
буквсъчет. ου, следва да се транскрибира с латинската букв. u - “Това е толкова ясно, че не се нуждае от много
думи” (Ст. Младенов), но него не можа да го проумее и възприеме само проф. Д.
Немет. И най-накрая, нещо на което като
че ли не е обръщано внимание, а направо и без обосновка е приемано от почти
всички проучватели на Надписа, с изключение може би на Д. Немет и С.
Байчоров, че гръцката букв. η трябва да се транскрибира
чрез латинската букв. j с фонетична стойност сега в българска
графика съгласния зв. й. И все пак желанието за една
акуратна прецизност и изчерпателност докрай не позволява подминаването и на
този не по-малко съществен за транскрипцията на Името въпрос, затова нека да
обърнем внимание, че доколкото негова генетична основа е общотюркската по
принцип и прабългарската в частност титл. bojla, която лексико-граматически
е съществително име, а съществителните имена в тюркските езици по принцип
държат ударението си на последната сричка, то и Името трябва да има ударение
на последната си сричка, спазвано и видно като че ли при превръщането на
гръцките унциални букви на прабългарските надписи в малки. Пак в тюркските
езици обаче, както по-подробно-конкретно ще може да се види в едно
по-нататъшно наше изследване, онимизацията на апелатива се проявява и
акцентологически и се съпровожда от изместването на ударението по-напред, в
турския език възможно чак на първата сричка на трисричното име, както при
ойкнм Ávcılar от нарицателното
съществително име в мн.ч. аvcılár. За косвено указание в
случая, че ударението на Името не е на последната, нито пък на първата му
сричка, а именно и единствено само на втората, като че ли може да се приеме
изписването му тук с гръцката букв. η, за съответния звук на която можем да си мислим, че е
ударен и следователно е сричкотворен, докато крайната в Надписа слформ. ταιςη
е изписана в
средата с букв. ι, но тя, както вече се видя малко по-горе, обозначава
съответния сонорен звук от състава на целия дифтонг, което означава, че този
съгласен звук не е сричкотворен, а от тук и ударен, така че като резултат и
заключение мли Βουηλα
следва да се
транскрибира единствено и само като Buila
[вж. и срв. Бешевлиев
1992, 44,60-62,216; Гюзелев 1973, 164-167; Коледаров 1979, 18; Милев,
Михайлов 1966, 7,9; Младенов 1935, 7-8,22-23,36-37,62-69; Никовъ 1925,
196-214; Попконстантинов 1992, 149; Фехеръ 1997, 152; Хабургаев 1974, 28,48;
Цейтлин 1977, 37,187; Юхас 1985, 35-36,94; Hampel
1885, 54; Lásló, Rácz 1984, 23,159; Maenchen-Helfen
1973, 379; Tekin 1987, 44-47]. В Надпис № 21 от
Златното съкровище “Надь Сент-Миклош” непосредствено след мли Βουηλα
е
изписана и прибавена слформ. ζοαπαν, а до идващото малко след това, също мли Βουταоυλ, както вече доказахме малко по-горе, наистина в един
малко предварителен порядък, по същия начин се нарежда и слформ. ζωαπαν, единствената разлика на която от предната
словоформа е, че тази тук е изписана посредством малката букв. ω на гръцката
буква омега, увеличена и приравнена обаче по големина и височина към всички
останали главни букви в текста на Надписа. Всъщност и в
действителност лекс. ζοαπαν/ζωαπαν е славянска по произход,
в интерес на истината, не само и единствено в приблизително-повърхностните
етимологически представи на унгарския проф. Gy. Németh [1971, 15], но нека все
пак и преди това отбележим, че тъкмо тази лексема е генетична основа на
множеството думи и имена нейни континуанти, продължители в славянските и в
неславянските балкански езици, формите и разновидностите на които много добре
и напълно основателно се обединяват и представят от широко известната и
разпространена още от Ранното Средновековие собствено българската лекс. жупан, стб. æîóïàíú. Наистина много
странно, дори и абсурдно-парадоксално, но се оказва, че даже и по средата на
миналия век, много виден и изтъкнат според неговите колеги и ученици,
езиковед тюрколог, какъвто е току-що цитираният унгарски професор, не е чувал
изобщо нищо за прабългарските надписи от VІІІ в. от Дунавска България и не е
разбрал, че и в тези надписи се среща и е употребена същата титла, което в
действителност означава, че тя се среща и употребява най-рано и най-напред в
Европа още в прабългарския език в частност, а от тук следва така също и това,
че тя е достояние и на тюркските езици изобщо. В действителност в прабългарските гръкографични надписи
от VІІ-ІХ в. и по-специално във военно-инвентарния Преславски надпис,
Титлата е употребена самостоятелно и в съчетание като Τωυρτωυνα
πιλε ζωπαν, при което букв. ω, ωυ предават зв. о, но специално при Титлата, която се среща в друг
надпис под формата ζουπαν, “Забележителна е само разликата във вокализма на
първата сричка”; във възпоменателен надпис на хан Омуртаг от Жупанът е един от
старобългарските ñàíîâèòè, които се
споменават в Супрасълския сборник от ХІ в.: ïðèäe ñú ìíîæüñòâîìú âî~âîäú è êàzíüöü è æîóïàíú [Цейтлин 1977,
112];
кръстоносците от Третия кръстоносен поход от Институцията жупан и
съответната й титл. жупан я има още и в Чехия, където жупанът е
градски управител, comes civitatis, както и в Унгария по времето на крал Стефан (998-1038), където жупаните
са най-близките и най-верните съратници на краля след Църквата и велможите,
но преди неговата дружина [Сотиров 1976, 31-34]. Пак по същото време ишпанът,
лат. comes
siculorum, при
секелите в Трансилвания, които все още запазват родово-племенната си
организация и обичайното си право в рамките на териториалната си единица
“стол”, произхожда из средите на едрите земевладелци и се назначава като
представител на кралската власт едновременно за управител, военен вожд и
главен съдия на стола [Юхас 1985, 95-96], докато институцията бан се учредява
през Всъщност и
в действителност, както вече доста отдавна е добре известно в тюркското езикознание, разпространената
и преминала във всички езици на Балканите и Средна Европа прабългарска титл. жупан
води своето начало от китайския език и е преминала от тук към
тюркските езици изобщо и в българските езици в частност някъде към началото
на Новата ера. Като част от най-многочислената група думи, заети и преминали
от китайския език в тюркските езици, титл. župan - титуль
провинциального чиновника, води своето начало от кит. tsou-pan “секретарь;
канцлер” [Баскаков 1987, 70,73; Ramstedt 1951, 72]. Следователно и
фактически се оказва, че средновековните български, сръбски, хърватски,
унгарски, чешки, румънски и др. титл. жупан и бан са
прабългарски по произход и по-точно, те са едновременно лексикален инвентар
на южнодунавския от една страна и на севернодунавския от друга страна диалект
на късноантичния и ранносредновековния прабългарски език, а преди
прабългарския език те имат своята генетико-историческа основа и начало в две
съвсем отделно-самостойни думи на китайския език. При преминаването
си в болгарските езици и диалекти още преди началото на Новата ера и някъде в
района на днешна Западна Монголия началната съгласна на кит. tsou-pan се субституира посредством
болгарския зв. s, който
под влияние на започващата да се проявява едва след това етимологична фонетична
промяна s-š, както при по-горе разгледаните лекс. шейна, шегор, се превръща в
зв. š, който звук впоследствие в южнодунавския прабългарски
диалект се озвучава до зв. ž, а като *šupаn се запазва в севернодунавския прабългарски
диалект, поради което в латиноезичните староунгарски хроники има и форма supаn (1290), където с течение на времето
под влияние на палаталната съгласна зв. u преминава през зв. *ü и се развива до зв. i - *šipаn, преминало и заето в доста
запазен вид в горецитираното хърв. špan “глава на
жупа”. От тази севернодунавска форма
на общоболгарската лексема *šupаn, в двуезичната болгаро-маджарска
езикова среда във и около маджарската столица Буда, а и много добре е
известно, че в маджарския кралски двор до късно време се говори на двата
езика – прабългарски и маджарски, по пътя на фонетичната промяна метатеза се
получава и собствено унгарският облик на думата, същевременно и титл. ispán, но резултат от същата фонетична
промяна между впрочем е и доста разпространеното унг. мли İstván, получено на основата на лат.
мли Stephanus и носено и от вече добре познатия ни унгарски крал
Стефан (997-1038). Ето така неусетно и изцяло се
доказа и потвърди, че гръцката букв. ζ от слформ. ζοαπαν/ζωαπαν от Надпис № 21 на Златното
съкровище “Надь Сент-Миклош” следва да се транскрибира не чрез букв. č (Д. Немет ), нито пък чрез
букв. z (С. Байчоров), а единствено и само посредством букв. ž, като при това водещо-главен
аргумент в полза на точно тази транскрипция безспорно е фактът, че Титлата и
нейните производни, както вече се посочи по-горе, са засвидетелствувани много
рано в старобългарския език на кирилска графика във вида æîóïàíú, æuïúí, æuïà, æîóïèøòe, но така също и в латинския език
под формата на juppanum, juppanus, като при това за описанието на същите събития гръцките
хронисти си служат с титл. ζουπάνος, което като цяло прави точно
тази транскрипция напълно сигурна и неоспорима. Сега вече по-накратко, използуването
при изписването на Титлата на буквсъч. οα/ωα никак не е случайно и не може
да има за фонетична стойност зв. а (Д. Немет ), а е резултат от
характерното и за този прабългарски диалект разширяване на тесните гласни,
докато при втората форма на титлата има и незначително удължаване, именно
което се обозначава посредством “специализиралата се” за това буква омега
[Хабургаев 1974, 54]. Характерното за прабългарските
езици разширяване допълнително се съпровожда и от частична дифтонгизация,
който фонетичен процес като цяло между впрочем протича и се наблюдава и при
прабългарската по произход унгарска антропонимия – мли Borsoa [ЛтИзв-5.1, 27] от свднболг. *борс
от болг. барс “рис; тигър; пантера”, и топонимия – ойкнм
Tóalmás, което безспорно не може да бъде
от унг. tót “szlovák” и мли Almás, а по-скоро и дори безспорно от
прабългарското по произход унг. tоlmáсs, днболг. *tulmač, преминало, заето и видоизменено
под влияние на етимологичната фонетична промяна у-ъ до бълг.
тълмач “тълкувател; преводач” [срв. Kiss-2, 657]. Съпроводително-непълният звук
при дифтонгизацията обаче не е зв. й, както по-горе, а зв. а,
който именно поради тази си непълнота следва да се обозначи
посредством графичния знак за кратко а - ă, така че
окончателната и завършена вече транскрипция на слформ.
ζοαπαν/ζωαπαν
от Надпис № 21 се получава във вида žoăpan [срв. Младенов 1922, 369; ~*~1935,
37-39]. Наред с това, титл. жупан
си е собствено българска титла, макар и от прабългарски произход, тя
е достояние и лексикално-номинативно средство на историческия и съвременния
български език, разпространена е и е добре известна, дори и утвърдена, както
се видя по-горе, в езиците не само на славянските, но и на останалите
балкански и други европейски народи, именно поради което няма нужда да се
“превежда”, независимо че и в теорията на превода съществува такъв
факултативен принцип. В първата определителна
група от текста на Надписа титл. ζοαπαν
е в постпозиция
спрямо мъжкото лично име Βουηλα
и този начин на
разполагане, както се видя пак по-горе, при анализирането от страна на акад.
В. Бешевлиев на изписванията и употребата на Титлата в прабългарските
надписи, е собствено прабългарската форма и начин на нейната употреба и така
е и при предишния спрямо жупана, по-високия прабългарски сановник кавхана, в случая кавхан Исбул, при гръкографичното прабългарско
изписване на титлата на когото тя се разполага след неговото лично име - ό Ησβουλος ό καυχανος. В съвременния български език обаче този
род титли се употребяват в препозиция и доколкото тук става дума за превод на
текста на Надписа тъкмо на съвременен български език, то Титлата трябва само
да размени мястото си по отношение на личното име и да се премести пред него,
а цялата синтактична група следва да получи вида жупан Буила. В първата голяма определителна
група от структурата на текста на Надписа, Βουηλα·ζοαπαν·τєςη·δυγєτοιγη, особено важни и големи обаче са
ролята и значението на слформ. δυγєτοιγη, която безспорно представлява
изключително рядък случай и дори прецедент в прабългарското езикознание,
защото повече от сто години български и чужди езиковеди трескаво издирват,
откриват, анализират и посочват като прабългарски по произход единствено и
само думи и имена, но не и граматични форми от типа на това тюркско по
принцип и прабългарско в частност причастие, конкретен вид инфинитна форма на
глагола, каквато в действителност се явява и представлява тази словоформа. Всъщност и в действителност
точно слформ. δυγєτοιγη представя и представлява
единствено и само конкретен вид инфинитна форма или казано по-кратко и точно,
минало причастие на прабългарския гл. δυγє- с най-вероятно значение
“гравирам, изписвам”, изведено от по-следващите значения, и паралелите и
съответствията на който прабългарски глагол само в някои от историческите
тюркски езици например е сттюрк. toqї- “бить, ударять, стучать;
вбивать, вколачивать; биться, стучать; ковать, выковывать; класть;
устанавливать, воздвигать” [ДТС, 571-577], пак сттюрк. токыт- “велеть
вырhзать; поставить”, стуйг. тоґы-
“стучать”, стузб. тоґун- “бить себя” [Радл-3.1,
1149,1161], стогуз. tokı- “бия някого; чукам по нещо; удрям, изковавам, правя;
тъка” [DLT-3,
268], съвременното
тур. doku-, една
от многото и изконно турски думи, както и очевидно-безспорно родствената й на основата пак на
току-що посочената староогузска дума, лекс. doğra-, за пореден път подминати и
невключени в етимологичния речник на Х. Ерен. По-горе вече се отбеляза, че
гръцката букв. υ има за фонетично съответствие в
прабългарските надписи зв. u, както и това, че прабългарската широка закръглена гл. о,
не толкова проявява тенденция към редукция, колкото в повечето случаи
достига предела на тази редукция, така че напълно закономерно и в случая
общотюркската широка закръглена гласна в местния диалект има за съответствие
съответната тясна гласна, което в транскрипцията се отразява и посредством
букв. u. По-нататък няма като че ли
никакви причини и гръцката букв. γ от слформ. δυγєτοιγη, да не обозначава зв. g, по силата на това, че общотюркският
зв. q в
повечето от случаите, в позиция пред гласна се озвучава, а и тази
закономерност се проявява и в добре известната прабългарска титл. канар-тигин,
втората съставка на която, както вече се видя малко по-горе, има и облика
тегин, но по наше впечатление в повечето от историческите тюркски
езици нейната форма е с беззвучна средна съгласна или по-точно текин. Наблюдавайки и размишлявайки
върху фонетиката на дунавските прабългарски езици и диалекти, ние като че ли
изобщо не бива да изпадаме в колебание по отношение на това, че тук всъщност
действуват и се проявяват едновременно две противоположни фонетически
тенденции, под въздействието и в резултат на които широките гласни се
стесняват, а тесните гласни се разширяват, достатъчно примери за проявата и
действието на първата от които вече бяха дадени, докато за втората тенденция
става дума за първи път в настоящото изследване. В действителност вторият
съгласен звук от слформ. δυγєτοιγη, обозначен посредством гръцката
букв. є наистина трябва да е точно този и да се транскрибира
посредством букв. е, защото общотюркският изобщо и
прабългарският в частност затворен, заден с непълно учленение гласен зв. *ї с течение на времето се развива
и превръща в зв. е, каквото развитие е налице също така и в
назв алем, àëeì, друга форма - елем, έλέμ (822) на първия месец от
прабългарския календар в Именника на българските ханове, което наименование, както
достатъчно подробно ще се обоснове и докаже в друго наше изследване, е краен резултат
от закономерното развитие на болг. *alïŋ, а то пък на тюрк. *alїn. За разлика от индоевропейските
езици, тюркските езици се характеризират с морфологичната граматична
категория залог, суфиксите на която са няколко на брой и един от тях е суф. -t, който в структурата на
Словоформата се крие зад гръцката букв. τ и който по принцип в огузския
турски език се прибавя към основа, завършваща на гласна, но се оказва, че
точно такъв е суфиксът и точно такова е и правилото и в българския
прабългарски език на Надпис № 21 от Златното съкровище “Надь Сент-Миклош”, а
при превода на други езици, от индоевропейското езиково семейство, например,
на български език, семантиката на този суфикс се предава посредством лексеми
като карам, искам, нареждам, повелявам, давам и др. Гръцката букв. τ обаче крие зад себе си още един
съгласен зв. t, който е от структурата на вече толкова възторжено
посрещнатото в началото като изключително рядък случай и дори прецедент за
прабългарския език минало причастие, суфиксът на което в голям брой тюркски
езици и най-вече в огузските и по-специално в турския език, има
осемвариантната форма -dık, -dik, -duk, -dük, -tık, -tik,
-tuk, -tük, които
се прибавят към основата по определено правило според вида и характера на
нейния предпоследен и последен звук. Откриването тъкмо в този
надпис, а и установяването наличието засега на едно-единствено причастие в
прабългарския език не ни позволява да съдим за евентуалното му поведение в
различни фонетични условия, но не само за това, преминавайки по същество към
анализа на буквсъч. οι, трябва да забележим, че
преценявайки шансовете на всеки един от звуково-позиционните варианти на
общотюркския суфикс, именно той да се крие зад това звукосъчетание, стигаме
до извода, че това може да бъде единствено и само зв. u от суф. *-tuq, немалък дял при вземането на
което решение има и напълно сигурното ни наблюдение и впечатление, че
прословутата вокална хармония, от която неграмотно-по-неграмотно се
възползува кой ли не, се развива и усъвършенствува във времето насам от
по-старите към по-новите тюркски езици, което означава още и това, че няма
изобщо никакви пречки тъкмо този суфикс със задна гласна да се прибави след
една предна гласна, което пак в съвременния турски език например е
невъзможно. Тук няма също така обаче изобщо
никакви причини да се изрази дори и най-малко съмнение, относно това, че в
случая чрез гръцката букв. ο, очевидно-безспорно е обозначен
широкият закръглен гласен зв. о, в резултат на което
противоречието с току-що казаното за единствено възможния суфикс е повече от
привидно, защото то се отнася за прабългарския език по принцип, но не и за
диалекта му, на който е съставен Надписът, в който диалект, както се видя
малко по-горе и то най-малко на две места, тесните гласни имат тенденция да
се разширяват, което се съпровожда и от дифтонгизация, така че зад гръцкото
буквсъч. οι, всъщност и в действителност се крие звукът дифтонг оj. Както малко по-горе и тук
зад гръцката букв. γ се крие пак зв. g, резултат от озвучаването на съгласния зв. q в позиция пред гласна, която в случая е
общотюркското по принцип и собствено прабългарското в частност притежателно
окончание Именно поради всичко това,
цялата първа определителна група Βουηλα ζοαπαν δυγєτοιγη ταιςη, в състава на която се намира и
миналото причастие на *-tuq, δυγєτοιγη, само че лексико-граматически
съотнесено и обединено с крайното сщи ταιςη, не с помощта на контактна, а на
дистантна синтактична връзка, вече може и трябва да се преведе на съвременен
български език по следния начин: Чашата, за която жупан Буила повели да
изпишат. Но в структурата на първата
голяма определителна група има и остана още една дума, слформ. τєςη, в която всички без изключение
проучватели на Съкровището виждат тюркската дума тепси със значение
“чаша” и така тя става причина за по-нататъшното задълбочаване и разширяване
на серията от изключително груби грешки, довели до горните изобщо неверни и
направо невероятни преводи. Всъщност и в
действителност тази словоформа трябва да се съотнесе единствено и само с чув.
тăсăлса “стлаться” [РЧвСл, 758], караим. тäшä = тöшä “разостлать”, тäшäk
= тöшäk
[Радл-3.1, 1105], стогуз.
töşe-, тур. döşe-
“стлать,
расстилать; мостить, выстилать (камнем, мрамором и т.п.); настилать, покрывать, облицовать (кафелем
и т.п.); обтягивать, обивать” [ЭСЧвЯз, 267; ТРСл, 247-248; DLT-3, 266], където такива значения като
“настилать, покрывать, облицовать (кафелем и т.п.)” очевидно-безспорно
отразяват по един безупречно-точен начин и изцяло, като при това се
съгласуват максимално и с вече посочения по-горе факт, че Надписът е
изгравиран предварително върху златен диск, който допълнително е монтиран на
вътрешното дъно на Чашата, откъдето се стига до извода, че и при тази
словоформа гръцката букв. ς трябва да се транскрибира като š, следователно цялата словоформа на първо време придобива вида tеši. И в останалите тюркски езици
коренът на глагола завършва на предна гласна, но там тя е широка, а тук е
тясна, от татарските глаголи в инфинитив като ашау “есть”, бару “ехать”,
язу “писать” [РТтСл, 147,405] следва да се направи изводът, че в този
къпчашки език със силен болгарски субстрат, както вече се отбеляза, суфиксът
на сегашния инфинитив е зв. -у. От друга страна в
Орхоно-Енисейските писмени паметници има такива деепричастия като tuta “tenant”, т.е. “държейки”, iti “faisant”, ölü “mourant”, bašlaju “commençant”, süläjü “entrant en campagne” [Thomsen 1896, 10-11,27], откъдето пък трябва да се направи изводът,
че в историческите тюркски езици има аналогично деепричастие, образуващо се
посредством суфикс, състоящ се само от една гласна – по-рядко широка и
по-често тясна, и свързващ се към завършващата на гласна основа посредством
съгласния зв. j, следователно зад гръцката букв. η се крие прабългарското
звукосъчетание -еji [вж. и срв. Сравнительно-историческая
грамматика 1988,
474-475]. На основата и по силата на
всичко това и цялата словоформа се транскрибира като tеšеji със закономерно произтичащото
от същността й на деепричастие значение “облицовайки, като облицоват”, а
преводът вече на цялата подчинително-определителна група се получава
следният: Чашата, за която жупан Буила повели, като облицоват, да изпишат. Продължение и край в Inscription_21b. |